Рашко Зайков е първото дете на Гаврил и Славка, идва на този свят на 10 декември 1901 г. в Бургас. Няколко месеца по- късно към красивата двадесетгодишна жена, която разхождала детето си в Градската градина в Бургас, се приближава мъж с широкопола шапка и учтиво моли да пипне главата на детето. Оказва се италиански професор, който прави с педя измервания на черепа на малкия Рашко и с уважение казва: "Госпожо, Вие сте майка на гений!".

Чудатите хрумвания на детето са безброй. Но едно от тях навярно е струвало доста тревоги на родителите му. По време на една разходка на Витоша детето внезапно грабва часовника на баща си и хуква към някаква пропаст. Едва успяват да го спрат. "Попречихте ми да изчисля за колко секунди ще стигна до долу" - заявява сърдито бъдещият физик и математик. Между чудачествата е и невероятната работоспособност. Можел да работи без прекъсване пет дни и четири нощи, без да помни дали изобщо се е хранил. Родителите му не знаели кога се е научил да свири на цигулка, което правел и "за да си почива". Голям любител на класическата музика, след смъртта си той оставя фонотека от около 2000 плочи.

Интересен и неизвестен факт от биографията на Рашко Зайков е неговото стипендиантство във военния колеж в Мариеншварщкирхен в Австро-Унгария - единствен ученик, син на цивилни родители. На края на първата година в дома му в София пристига файтонът на Австрийското посолство, за да отведе майка му при посланика. Там изплашената жена разбира, че е извикана, за да бъде поздравена за отличния успех на своя син - единствен от класа. Но на свободолюбивия Рашко не допада военната атмосфера в колежа и той се завръща в София, където получава средно образование в реномираната Първа Софийска мъжка гимназия.

Този период е отразен в спомените на Рашко Зайков, публикувани в същия брой.

През 1928-1930 г. - поради липса на работа в България за физик-теоретик, Рашко Зайков става асистент на проф. Георги Наджаков, но прочутата му непохватност не му позволява да работи като физик-експериментатор. Следва: учител във Втора софийска гимназия, математик-статистик към Статистическия институт, учител по физика в Павликенската смесена гимназия и отново нещо нестандартно: през периода 1942-1944 г. е командирован с научна цел в Берлин, където работи като научен сътрудник в заводите "Фау".

По думите на акад. Азаря Поликаров, през 30-те години в Съветския съюз от българските физици е бил известен единствено Рашко Зайков. Близките му предполагат, че в Германия е работил по някои теоретични въпроси, свързани с атомната бомба: след 9.ИХ.1944 г. упорито е бил издирван и "извикан за справка" от съветското командване, където е стоял три дни. След това пазел в тайна разговорите, водени с него. През целия си живот поддържа връзка с проф. Иваненко, с когото съвместно обсъждат теоретични проблеми. Но работа като физик-теоретик за него не се намира, вероятно поради връзките му със западни учени.

През периода 1946-1953 г. работи като началник отделение "Статистика" при ДЗИ. Като човек, учил в Германия, е заобиколен с атмосфера на недоверие. Прекъсва кореспонденцията си с учените от несоциалистическите страни. През 1953 г. вероятно благодарение на застъпничеството на проф. Георги Наджаков става старши научен сътрудник във Физическия институт при БАН, където работи до пенсионирането си по собствено желание поради навършена възраст - смятал, че никой не може спре професорите да продължават научната си работа по библиотеките, но не трябва да се допуска "младите да ни чакат да умрем, та да могат да постъпят на местата ни".

Интересна е историята с избора му за професор. Някои среди на БАН са оказвали активна съпротива. За щастие в деня на едно от заседанията се връща от Италия акад. Н. Бонев, чийто глас се оказва решаващ. Акад. Бонев казва: "На аерогарата в Рим ме изпрати председателят на Римската академия на науките проф. Леви Чивита. Той ме попита какво е станало с Рашко Зайков, един много способен български физик, с който си кореспондирал, но от 1944 г. няма никакви известия. Помоли ме, ако е жив, да му предам искрените му почитания. Беше ми неудобно да му кажа, че той все още не е професор." Тези думи се оказват решаващи и Рашко Зайков най-после става професор - едно закъсняло, но заслужено признание.

Разсеян, далече от света на материалните придобивки, винаги отзивчив към проблемите на всеки човек, готов да помогне на младите физици, безумно влюбен в науката и музиката, полиглот (владеел шест езика), честен, справедлив и... чудак, такъв остава Рашко Зайков в спомените на близките си; една жива легенда.

Умира на 25 ноември 1982 г. след кратко боледуване. Лежащият на съседното легло в болницата циганин казвал: "Този човек не е като нас, той е много умен, няма ли за него по-хубава болница!".

Тъжното е, че необразованият, докоснал се до големия ум, го оценява, докато същото не може да се каже за българската общественост. За да излезе съобщение за смъртта му в "Работническо дело", е било необходимо специално разпореждане от ЦК на БКП. Такова естествено не се получава. И така човекът, контактувал с най-големите умове на своята епоха, остава познат само на част от физическата колегия. А не е ли време сега, когато твърдим, че сме тръгнали по пътя към Европа, да си спомним, че един български физик го беше изминал преди 50 години!

Текстът е подготвен след разговори с племенницата на проф. Рашко Зайков г-жа Ася Лингорска, която ни предостави и публикуваните документи от личния архив на учения.

За научните приноси на проф. Рашко Зайков можете да прочетете в чудесната статия на покойния проф. Дочо Факиров "Професор Рашко Зайков на 80 години", публикувана в бюлетина на Дружеството на физиците в България, бр.1/1982 г.