Тази година се навършват 150 г. от първото издание на "Славянски народопис", най-забележителното книжовно дело на големия словашки учен Павел Шафарик (1). Дори и след столетие и половина от отпечатването на това монографично изследване, към което е приложена първата етнографска карта на славянските народи, мисля че все още е валидна една констатация на български възрожденец, който пише следното: "Малцина са у нас, които знаят великите дела на тоя знаменит славянин (Павел Йозеф Шафарик, Р.С.), който доказа на света какъв е бил историческият живот на нашия български народ, какви са неговите преимущества и какво славно бъдеще го чака... Най-после в 1842 г. издал "Славянски народопис", който е статистика на всички славянски народи заедно с описание на тените живелища, характеристично наречие и една етногрефическа карта. Тоя народопис, тая "златна книга", която трябва всеки славянин да има е най-популярното дело на Шафарик" (2). Следва да отбележим, че и досега у нас научните трудове на П. Шафарик не са получили нужната популярност, не са разкрити изцяло онези произведения в които най-широко е изследвано миналото на българите. В случая става дума за капиталния труд на П. Шафарик "Старославянски древности" от 1837 г., където за първи път обстойно са изследвани "българските славяни" (3), земите които те населяват на Балканския полуостров, племенният им състав, езиковите особености и пр. (3, с.563 - 605). П. Шафарик дава редица подробности и около състава на българите, лични имена, заселването им на Балканския полуостров в Мизия, Тракия и Македония (3, с.572-576), както и отношението им към славяните по тези места, с които в последствие изграждат новата балканска етническа общност-славянобългари. На тази славянобългарска общност, по-късно П. Шафарик посвещава и специалната си студия "Разцвет на старославянската книжнина в България" от 1847 г., която веднага бива преведена на руски език през 1848 г. същата студия на П. Шафарик бива преведена на сръбски език от Я. Шафарик, а от сръбски език през 1849 г. тази забележителна студия бива преведена на български език и издадена в Белград (5). Би могло с основание да се твърди, че П. Шафарик направи поврат в историческото минало за родината на славянската писменост и на езика на който тя е била създадена.

Павел (Павол) Йозеф Шафарик, по народност словак е роден на 13 май 1795 г. в Кобелярево, окръг Рожньова, Източна Словакия (6). Първоначално учи в гр. Рожньов, по-късно в лицей в Кежмар (1810-1814), а от 1815-1817 г. следва в университета в Иена, където изучава философия, история, езикознание и редица други науки. Получава отлична подготовка в областта на езикознанието. Владеещ редица европейски и славянски езици са естествена предпоставка още през 1826 г. да напише своят крупен научен труд "История на славянския език и литература по всички наречия" (7).

След напускането на гр. Иена, за кратко време Шаферик се отбива в Прага, престоява и в Братислава, преди да замине за Нови Сад, като професор в сръбската православна гимназия от 1819 до 1833 г. Престоят на П. Шафарик в Нови Сад е можи би най-интересен за изследване, защото той не само усвоява до съвършенство сръбския език, събира и обработва голям брой сръбски ръкописи, установява широки връзки с водещи сръбски учени между които и с Вук Караджич и др. П. Шафарик никога повече не бил по близо до България и българите от времето си в Нови Сад. Тук той се намира и по времето на Руско-турската война от 1828-1829 г., когато за последен път се проваля намерението му да пътува из българските земи.

В запазения архив на П. Шафарик се откриват записани сведения отнасящи се за България и Македония и то от българи от Битолско, Велес, от Мелник, от София, Самоков и Солун с които той е общувал непосредствено и чрез които е имал възможности да се добере до важни сведения отнасящи се до местни имена на селища, реки и др. (7, с.77). Само така можем да си обясним, че още в Нови Сад, Шафарик има намерение да изготви "историческа география", като е нарисувал карта на Сърбия и Босна и в нея включил половин Македония и България (8, 61, 63). Между тези бележки се срещат съпоставки на имена на градове как ги назовават турците и как ги наричат българите. За неселението в Македония П. Шафарик изрично пише: "... също и турците говорят български... Славяните в цяла Македония сами се наричат българи, никога сърби. Сърбите начеват от Прищина и зад Ниш. Също и нашенци по-обичат да се наричат българи" (7, с.78). Явно, в продължение на 14 години, които П. Шафарик в Нови Сад е имал възможност да събере достатъчно много и сигурни исторически сведения за миналото на българите, които данни е използувал в "Славянски древности", и в много по-голяма степен в "Славянски народопис", хвърлящ обилна светлина върху състоянието на славянските народи през първата половина на ХИХ век.

СЛАВЯНСКИ НАРОДОПИС (1; 9, с. 31-44). През втората половина на 1842 г. в Прага биват отпечатани първо и второ издание на "Славянски народопис", а на следващата година в Москва се появява и превод на руски език. През 1849 г. фактически е направено четвърто издание. Последното издание е подготвено през 1955 г. с библиографски апарат, какъвто липсва в предишните издания. Етнографската част е подготвена от Хана Хинкова (1, с. 183-197) в която са осветлени редица въпроси около етнографията на славянските народи и разбирането на П. Шафарик за най-важните етнографски показатели за характеристиката му.

Както стана известно вече по-горе етнографска карта на Сърби, Босна, Македония и България, П. Шафарик започнал да подготвя още в Нови Сад през 1826 г. Осъществяването обаче на тази карта станало много по-късно, и рабира се при крайно големи трудности, свързани предимно със земите на балканските славяни-българи, сърби, хървати и др., където географските названия - едни турцизирани, други турски, трети известни само на местното неселение. П. Шафарик приел като принцип, названията - селищни, речни, географски и пр., да бъдат нанесени на картата, така както ги назовава местното население (1, с.9,10). Изключителна трудност П. Шафарик срещнал при определянето на границата между сърби и българи (1, с. 273).

"Реч българска" (1, с. 42-53). П. Шафарик в "Славянски народопис", вместо език е употребил думата "реч", и то при всички славянски народи. На второ място, вместо територия той използва думата "поле", в руския превод "обем" (9, с.31). По отношение на езиковите междуславянски различия си служи с думата "знаки", в руския превод "признаки", а писмен език е означил като "наречи", в руския превод "наречия". От тук и определенията за българската книжовна реч: "Църковна или Кирилска" и "Новобългарска", последната употребявана от съвременните българи (1, с.43; 9, с.32).

Територията в която преобладава и се говори "българска реч", П. Шафарик определя чрез географските координати "От град Фалчи на р. Прут, северно от р. Дунав до самия Солун и Костурското езеро по отношение дължината от север на юг и в ширина от нос Желеград (т.е. нос Калиакра на Черно море) до Охрид и Горди Дебър на Черни Дрин, Северозападна Македония (1, с.43; 9, с.31). Изнасянето на българската езикова граница на север от р. Дунав, П. Шафарик има предвид заселените български колонисти в Бесарабия след 1830 г. (10, с.9). Българското наречние и днес господствува в устата на простия народ в Мизия и в значителни части на Тракия и Македония (1, с.43). Тази конституция на П. Шафарик е резултат на продължителни проучвания по отношение на географското разпространение на българската реч на Балканския полуостров.